Реакции

--- Защо не реагира?

Юго отново напусна лабораторията след полунощ, а въпросът не му даваше почивка. Изгони го от ума си и крачейки уморено към спирката заразсъждава - дали с проучването си не обикаляха в широк кръг, който само отблизо изглежда като възходяща линия. Или пък само той бе в свой каталитичен цикъл?

Сутрин по изгрев смилаше осем грама кафе сорт розов бурбон и го пиеше чисто. В обедната почивка винаги си поръчваше пиле с домати или омлет и се шегуваше с Реми, главният биохимик на проекта. Заедно прекарваха по 12 часа на ден в опити да пречистят формулата. И с каква цел?

Целта на хориста, пеещ Химна на херувимите, е Бог, а каква е моята, питаше се той. Целта на проучването я знаеше, но своята собствена?

Спирката беше пуста. Електронното табло показваше, че автобусът ще пристигне след половин час. Юго седна да чака и не щеш ли отново го настигнаха мисли за проучването.

Пред очите му от въздуха се изплете ензимът, който така неуспешно се опитваха да синтезират. Облак, превърнат в дворец. Със своите танцувални зали, тайни проходи, самотни кули, градини и балдахинени спални.

Както обикновено обаче съединението спонтанно започна да се разплита и гърчи като разгневено влечуго. Непотърсено се прокрадна усещането, че се стремяха към невъзможното. Юго го прогони и се заигра с нагънатата нишка, добавяше водородни връзки и създаваше спирали като виещи се стълбища и извивки, приличащи на човешки силуети, които се стапяха като в пламъци, щом структурата започнеше да се разнищва.

А дали няма да е по-добре...

Подхвана съвсем нежно спиралата в центъра и я подгъна да пресече сама себе си. Остатъкът от нея изчезна, скрит в друго, невидимо измерение. И ето! Ензимът остана стабилен, но и готов да се обвърже с останалите съединения. Сърцето на химика запърха развълнувано. И... в един миг тялото му трепна, булевардът забуча с моторния си шум, нощните лампи светнаха, а творението му се стопи в тъмнината.

Не, не, не. До преди секунда го имаше, беше видял решението, съвсем истинско, няма да позволи да му се изплъзне. Още усещаше пеперудите в корема си, значи трябва да е било реално. Всеки миг ще се сети отново!

-- Защо не реагира?

Юго не беше забелязал, че на спирката до него тъкмо беше пристигнала млада двойка. Привлякоха вниманието му. Момчето седеше на другия край на пейката с лакти, опрени в коленете си. Момичето беше право и някак студено, загледано в таблото с разписанието. Приятелят ѝ вдигна поглед и каза:

-- Не знаех, че би те засегнало такова нещо.

Тя се обърна за секунда към него и после се върна към разписанието, което си оставаше все така непроменено.

"Още активационна енергия" -- помисли си Юго и зачака пламъка.

-- Добре де, извинявай -- предаде се момчето. -- Ще го напляскам следващия път.

Тя се обърна към него. Идеята я усмихна. Изглежда я намираше за доста глуповата.

-- Би ли го направил за мен?

-- Защо не?

"Аха! Инхибитор." Изглежда младежът беше успял да прогони ненужните ѝ електрони, които щяха да я отведат в друга орбита, и я бе върнал в полето на своя заряд.

Тя пристъпи обратно към него, той я обгърна с ръка през кръста и я придърпа близо. При раздвиждането им във въздуха се разнесе ухание, в което Юго разпозна топлия, дървесно-кожен аромат на амброксан, подсилен от алдехиди и някакво непознато нему цвете.

Той се усмихна и отново притвори очи, без да се тревожи, че ще пропусне искрата на докосването им.